"Я... Аз верно че имах блог бе."Тази мисъл се появи ненадейно в кухината между ушите ми и веднага се сви в едно тъмно ъгълче самотна и уплашена. Започна да подсмърча докато си бършеше сополите в съвестта ми. Плахо подритвайки нервните окончания, които карат пръстите ми да барабанят по клавиатурата, мисълта ме накара да напиша адреса, към който да ме откара браузъра.
"А бях решил да пиша поне веднъж седмично."
Докато гледам намръщено датата на последния си пост, тази мисъл веднага нахлува в тъмната стаичка на съзнанието ми, а предишната изкрещява от ужас и се разпада на пиксели. Мисълта решава да поостане за малко, оглеждайки се наоколо, но явно победена от самотата и скуката на празното пространство, въздъхва отегчено и се разтапя в нищото.
"Взема да драсна два реда ли?"
"Знаех си, че не трябва да мисля, започват да ми идват идеи."
И докато осъзная какво става вече съм изписал половин страница...
"Добре, де ама с какво да започна? Хмм... Като гледам, начало вече има, остава да добавя и някакъв смислен пълнеж, пък току-виж се получило нещо. Както и да, предлагам да спомена къде се губих през цялото това време."
Множество гласове изразяват подкрепата си, няколко казват, че това е поредната простотия, ама "айде давай - то, по-умно нещо кухината ти няма да роди", други се въздържат от коментар и само мърморят безсмислици с монотонен глас изпълнен с тъпо отчаяние. Оглеждам наоколо... Сам съм в стаята.
Е, добре... Поне си имам оправдание - гласовете ми казаха да го направя. :)
Напоследък не съм сред най-активните, защото вниманието ми бе отправено към една театрална пиеска. Някои предполагам знаят, че театърът ми е страст... Та тъй, предложиха ми да участвам в една пиеса. Пихме по едно кафе (или май беше бира) с момичето което играе главната роля. Аз прегледах сценария, хареса ми - лека, приятна и забавна творба на Венко Евтимов. Казва се Индулгенция за обич и е за 2-ма души - момче и момиче. Съгласих се, отидохме в театъра, за да се срещна с режисьора, той ме одобри и готово... От там нататък следваха доста репетиции и накрая изнсохме представлението на 7-мия фестивал на аматьорските кафе-театри в Свищов. Всичко мина добре, журито ни повика накрая, за да ни похвали и за да ни отправи някои малки критики, Николай Урумов ни благодари, за това че му оправихме настроението, след другите изпълнения и така... На следващия ден беше награждаването - взехме две 2-ри награди, доста добър завършек. После имаше празнуване, танцуване и т.н.. После последва времето за релакс и след няколко дни реших да се поровя из сайтовете и тогава ми хрумна нещо:
"Я... Аз верно че имах блог бе."
И нататък... Нататък май вече го знаете :)
Цък тук, скрол надолу, втората снимка - Марин Маринов (Режисьор), Донна Красимирова (Ема), Венцислав Видев (Дан)... т.е. моя милост :)
"А бях решил да пиша поне веднъж седмично."
Докато гледам намръщено датата на последния си пост, тази мисъл веднага нахлува в тъмната стаичка на съзнанието ми, а предишната изкрещява от ужас и се разпада на пиксели. Мисълта решава да поостане за малко, оглеждайки се наоколо, но явно победена от самотата и скуката на празното пространство, въздъхва отегчено и се разтапя в нищото.
"Взема да драсна два реда ли?"
"Знаех си, че не трябва да мисля, започват да ми идват идеи."
И докато осъзная какво става вече съм изписал половин страница...
"Добре, де ама с какво да започна? Хмм... Като гледам, начало вече има, остава да добавя и някакъв смислен пълнеж, пък току-виж се получило нещо. Както и да, предлагам да спомена къде се губих през цялото това време."
Множество гласове изразяват подкрепата си, няколко казват, че това е поредната простотия, ама "айде давай - то, по-умно нещо кухината ти няма да роди", други се въздържат от коментар и само мърморят безсмислици с монотонен глас изпълнен с тъпо отчаяние. Оглеждам наоколо... Сам съм в стаята.
Е, добре... Поне си имам оправдание - гласовете ми казаха да го направя. :)
Напоследък не съм сред най-активните, защото вниманието ми бе отправено към една театрална пиеска. Някои предполагам знаят, че театърът ми е страст... Та тъй, предложиха ми да участвам в една пиеса. Пихме по едно кафе (или май беше бира) с момичето което играе главната роля. Аз прегледах сценария, хареса ми - лека, приятна и забавна творба на Венко Евтимов. Казва се Индулгенция за обич и е за 2-ма души - момче и момиче. Съгласих се, отидохме в театъра, за да се срещна с режисьора, той ме одобри и готово... От там нататък следваха доста репетиции и накрая изнсохме представлението на 7-мия фестивал на аматьорските кафе-театри в Свищов. Всичко мина добре, журито ни повика накрая, за да ни похвали и за да ни отправи някои малки критики, Николай Урумов ни благодари, за това че му оправихме настроението, след другите изпълнения и така... На следващия ден беше награждаването - взехме две 2-ри награди, доста добър завършек. После имаше празнуване, танцуване и т.н.. После последва времето за релакс и след няколко дни реших да се поровя из сайтовете и тогава ми хрумна нещо:
"Я... Аз верно че имах блог бе."
И нататък... Нататък май вече го знаете :)
Цък тук, скрол надолу, втората снимка - Марин Маринов (Режисьор), Донна Красимирова (Ема), Венцислав Видев (Дан)... т.е. моя милост :)
Причината да отсъстваш звучи доста добре. Браво за постигнатото. Сега след като си се сетил за блога ако почнеш и да пишеш по-често лично аз ще съм благодарен. Не е честно да оправяш настроението само на Николай Урумов... и ние сме хора... предполагам :D
ОтговорИзтриванеБлагодаря за коментара, но недей ме стряскай така с реплики от типа "и ние сме хора"... все пак си видял заглавието на блога, нали? ;)
ОтговорИзтриванеИдеята беше да те предизвикам да ме убиеш :D Както и да е. Блогът ти не е лош, попаднах тук преди време, от вчера го и следя, така че се надявам да му отделяш някоя друга минута :)
ОтговорИзтриванеСин ми /тати ми , гордея се с теб...сега е време за Broadway ..филми , и т.н
ОтговорИзтриванеwith all my respect... fuck broadway и филмите... аз искам да съм министър пък! в най-лошия случай - посланник :)
ОтговорИзтриване