Одавна не съм писал. Не е защото не съм искал или съм нямал време. Не е защото съм в някаква творческа криза или както там го наричат това състояние. По-скоро не съм имал една цялостна идея, която да хвана за ушите, да я ударя два пъти в масата, да я прекарам през ситното ренде и да я поръся върху клавиатурата. Нещо което да нарека заършена мисъл, което да ми се иска да споделя, а не да захвърля в някой тъмен ъгъл на хард диска. Някъде далеч, потънал под няколко слоя прах, но недокоснат от паяжините. Или по-скоро паяжината – the world wide web… Много идеи поникнаха от благородната почва, наречена простичко „моето въображение”, някои добри, някои не чак толкова. Не мисля да ги споделям с вас, защото това доста сериозно може да осуети плановете ми за завладяване на света. Но поне мога да ви насоча, към това как да доживеете безпроблемно до дните на моето господарство над всичко :Р
Замисляли ли сте се за онази най-голяма беда, онова най-голямо зло, най-унищожителната самозаблуда – надеждата. Не напразно в старогръцките митове, след като Пандора отваря известната на всички кутия и след като всички злини, болести и ужаси се разпиляват по света, на дъното на въпросната кутия остава именно тя – надеждата. Винаги ми е било странно това, че хората приемат надеждата като нещо хубаво, като нещо което да ги крепи и поддържа, нещо в което да вярват. Предполагам вече сте разбрали, че аз имам малко по-различно мнение по въпроса. За мен надеждата е последната садистична шега на съдбата, сложена тъкмо на правилното място, за да удължи агонията преди последното издихание да каже глухо сбогом. Като протегната към теб ръка, която прекалено късно разбираш, че не се протяга да ти помогне, за да те измъкне от пропастта, а за да барабани по пръстите ти или да те гъделичка докато не се отпуснеш в нищото. Или в най-добрия случай просто бързо да ти прекърши врата. Понякога това също е нужно, за да се осъзнаеш и да разбереш истината за нещата. Може да е грубо, може да е брутално, може да е всичко останало, но понякога истината си проличава чак след като те зашлеви с лопата по слепоочието. Не унивай, че си понесъл такъв удар, а го приеми като урок, като инвестиция в бъдещето на собствената ти личност. И не слушай другите, няма смисъл да слушаш и мен ако не го искаш, просто трябва да намериш собствен начин да го преодолееш. А ако някой ти каже, че си безнадежден случай – усмихни се, вече си изминал половината път.
Смятам да започна заключението със сентенцията на един „велик” мислител (моя милост), която гласи следното: „Надеждата е най-дълбоката бездна, паднеш ли в нея спасение трудно се намира.”
Затова захвърли надеждата – тя е ненужна. По-добре направи нещо, повярвай в нещо. Просто я зачертай. Не казвай „аз се надявам, че ще...”, кажи по-простото „аз ще...”, не се надявай за нещо – искай го. Не се надявай на късмета си – вярвай в него (аз затова съм късметлия, защото знам, че съм такъв и се възползвам от това). „Надеждата умира последна...”. Абсолютно вярно, защото е като тумор – унищожава тялото, а после умира заедно с него. Убий я в зародиш, преди да те е изпреварила, а после продължи напред с усмивка и съдбата стисната между зъбите.
Замисляли ли сте се за онази най-голяма беда, онова най-голямо зло, най-унищожителната самозаблуда – надеждата. Не напразно в старогръцките митове, след като Пандора отваря известната на всички кутия и след като всички злини, болести и ужаси се разпиляват по света, на дъното на въпросната кутия остава именно тя – надеждата. Винаги ми е било странно това, че хората приемат надеждата като нещо хубаво, като нещо което да ги крепи и поддържа, нещо в което да вярват. Предполагам вече сте разбрали, че аз имам малко по-различно мнение по въпроса. За мен надеждата е последната садистична шега на съдбата, сложена тъкмо на правилното място, за да удължи агонията преди последното издихание да каже глухо сбогом. Като протегната към теб ръка, която прекалено късно разбираш, че не се протяга да ти помогне, за да те измъкне от пропастта, а за да барабани по пръстите ти или да те гъделичка докато не се отпуснеш в нищото. Или в най-добрия случай просто бързо да ти прекърши врата. Понякога това също е нужно, за да се осъзнаеш и да разбереш истината за нещата. Може да е грубо, може да е брутално, може да е всичко останало, но понякога истината си проличава чак след като те зашлеви с лопата по слепоочието. Не унивай, че си понесъл такъв удар, а го приеми като урок, като инвестиция в бъдещето на собствената ти личност. И не слушай другите, няма смисъл да слушаш и мен ако не го искаш, просто трябва да намериш собствен начин да го преодолееш. А ако някой ти каже, че си безнадежден случай – усмихни се, вече си изминал половината път.
Смятам да започна заключението със сентенцията на един „велик” мислител (моя милост), която гласи следното: „Надеждата е най-дълбоката бездна, паднеш ли в нея спасение трудно се намира.”
Затова захвърли надеждата – тя е ненужна. По-добре направи нещо, повярвай в нещо. Просто я зачертай. Не казвай „аз се надявам, че ще...”, кажи по-простото „аз ще...”, не се надявай за нещо – искай го. Не се надявай на късмета си – вярвай в него (аз затова съм късметлия, защото знам, че съм такъв и се възползвам от това). „Надеждата умира последна...”. Абсолютно вярно, защото е като тумор – унищожава тялото, а после умира заедно с него. Убий я в зародиш, преди да те е изпреварила, а после продължи напред с усмивка и съдбата стисната между зъбите.
